Днес става точно една година, откакто започнах сегашната си работа. Имах късмет. С колеги, между които няма вражди и интриги. Колеги, с които мога да се смея, да си говоря за музика, филми, книги. Колеги, с които пием бира и играем джаги всяка петък вечер след работа. Работа по специалността ми, добре платена. С възможности да пътувам и да се уча от хора много над мен...

И въпреки всичко това, днес, правейки нещо извън офиса, се почувствах в пъти по-полезна отколкото за цяла година на работа... 

Вечерта след дълъг ден, на -10 градуса, премръзнала и уморена, вместо да се прибера вкъщи, разлепях плакати. За конкурс за млади писатели, музиканти, художници и младежи в затруднено финансово положение. Бях доброволец. И докато балансирах с чантата, плакатите и тиксото пред Музикалното училище и се чудех дали има смисъл, дали изобщо някой ще се спре, ще прочете, дали ще му се занимава да запише ''две контрастни пиеси - една от бароков или класически композитор, а другата романтична или от 20 век''... при мен дойде една безкрайно мила и стеснителна жена и ме попита как синът ѝ може да участва. Разказа ми, че момчето свири на ударни инструменти, печелил е награди от конкурси в България и Австрия, изнася самостиятелни концерти в София и Париж, има записан диск с музика... Открих го по име в youtube или поне така мисля - ето тук. И разбрах, че е имало смисъл и от ходенето по студа, и от всичко.

По два плаката пред Националната музикална академия и Музикалното училище. Два плаката сложих и в Столична библиотека, когато си връщах книгите вчера - за категорията от конкурса за млади писатели. Това ми е втората доброволческа кауза от TimeHeroes за тази година. За първата прочетох на глас и записах на аудио файлове няколко разказа за незрящи. Падна едно притеснение, едно подготвяне, едно прокашляне и пиене на вода... Аз, която още се смущавам да говоря по телефона с непознати. Но пък са ми казвали, че имам хубав глас. А и разказите бяха хубави, което е по-важното.

И така, малки стъпки, но за мен - големи. Старая се да правя добро. И чувството е по-приятно от всякаква работа свършена в офиса. Сори, корпоративен свят - it's not me, it's you.

Faraway, so close

Последния текст в блога написах от хотелска стая в Холандия. И би трябвало да съм щастлива, че ме пратиха в командировка точно там, но не бях... От всички холандски градове Ротердам е възможно най-сивият, безвкусен и невдъхновяващ. Знам историята му, знам колко е пострадал от бомбардировките през Втората световна, но въпреки това очаквах да ме изненада поне малко... Амстердам, Утрехт, Харлем, Делфт, Лайден, дори Хага (!) са по-красиви, изпълнени с живот и с онова непреводимо на други езици gezelligheid - топлото и уютно усещане в иначе студената Холандия. 

Все пак, ако си фен на модерна, футуристична архитектура, на обилни количества стомана и стъкло, Ротердам, може и да е твоят град. За доказателство имам само две снимки от телефона, нощни и доволно размазани...

И сякаш не заради грозните небостъргачи и почти безлюдните нощни улици ми беше тъжно. По-скоро заради усещането да си толкова близо до нещо любимо, но да не можеш да го достигнеш. Да го чувстваш, да усещаш телепатията му, да си го спомняш ясно и живо, да го познаваш, да си близо, но не достатъчно. Съвпаденията, които те сблъскват с него, са чакани, но неочаквани. Те са любимото ти нещо, от което дъхът все още спира...

P.S.: Ако не се разбира, не можах да стигна до Амстердам...

A Romanian tale (with a Detroit vampire)

Не съм очаквала, че Букурещ е град, за който си заслужава да отделиш повече от ден. Но бих се върнала за по-дълго при първия удобен случай. 

Замесени са: балконче, което би накарало и непушач да запали цигара; едно прегракнало куче; сгради, които те карат да извиваш глава нагоре; шофьори извадени от филм на Кустурица; Триумфална арка, Шанз-Елизе и обелиск (явно македонската мегаломания си има конкуренция); изоставена къща и... снимка в рамка, някога изхвърлена на боклука, а сега спазарена за 10 леи от една циганка :) 

А Джак Уайт си е същият както преди 2 години, може би малко по-носталгичен. Fall is here, hear the yell...

La Bella Italia

Верона е...
- в италианска къща да те събудят от следобеден сън и да те викнат на масата с домашно приготвена паста, от която все още се вдига пара
- да опиташ carne di cavallo и carpaccio (като се стараеш да не мислиш какво ядеш, а само колко е вкусно)
- да избереш малките, тайни улички пред тези с тълпите
- да слушаш две от любимите си групи. и двете за втори път. в средновековен замък... triple win.
- италианското ти семейство да те прибере от средновековния замък, да те разходи с кола из нощна Верона и да ти покаже града отвисоко
- отново същите на другата сутрин да те закарат на пожар до гарата, прелитайки като по филмите по еднопосочни тесни улички, защото гониш влак

Флоренция е...
- препускане, тълпи от туристи и още препускане
- спиращ дъха Микеланджело
- още умора и още красота в Уфици
- местният деликатес bistecca alla fiorentina - най-крехката пържола с най-услаждащото се вино Chianti
- залез от Понте Векио
- втори залез отвисоко над града, в компанията на ретро автомобили
- тайният коридор на Медичите, който засега си остава мечта

Болоня е...
- градът на моя 26-и рожден ден
- la rossa (Червената - заради цвета на сградите и политическите пристрастия на местните), la dotta (Учената - заради най-стария университет в света), la grassa (Дебелата - заради безумно вкусната кухня)
- едновременно стара и млада - със запазени от векове фрески по фасадите на сградите и с младежи, изпълващи въздуха със смях и хормони
- София Лорен и Мастрояни на главния площад, лятно кино...
- опера под звездите в малко скришно дворче, а на 100 метра от нея - рок концерт
- покрити с арки тротоари и безкрайни колонади
- място, на което искам скоро да се върна...

Щрихи от работното място

Бях се засилила да пиша за Италия, но толкова пъти вече подминавам по-дребни идеи, които ми хрумват през деня, докато съм на работа, че този път не се сдържах... Въпреки че има опасност за много хора това да е безкрайно скучен пост.

Замислих се за силата на имената. Едва когато дадем име на предмет, животно, място, то започва да съществува истински за нас.

Работата като консултант (в повечето случаи скучна) понякога може да е и много интересна. Защото проектите са в различни области. Ето например два проекта, свързани с регионалното развитие (не се прозявайте) и превенцията на риска от наводнения (нещо актуално напоследък). И понеже по-горе писах за имена, става дума за имена на реки. 

Първият проект е за прочистване и укрепване на коритото на... "Река без име с три притока", преминаваща през... с. Малка поляна. Е, това не е ли тъжно? Защо хората от това иначе симпатично звучащо село Малка поляна не са измислили име на реката си? Толкова ли е трудно да се кръсти река? 

И ето вторият проект, който е на другата крайност - изграждане и укрепване на дребномащабна инфраструктура за предотвратяване на наводнения на р. Луда Мара в най-южната ѝ част от моста на "Старата лимонадена фабрика" ... в Петрич. Ето това вече е красиво. Чак не мога да повярвам, че е име на проект по някаква програма, в някаква база данни, с някакви скучни доклади, събирани в прашни полуразпадащи се папки в някакво министерство.

Може би просто се опитвам да намеря романтика в иначе еднообразното ровене. Или и двата проекта звучат еднакво романтично, или еднакво неадекватно, още не мога да реша.

Преди време се сблъсках и с имена на птици покрай проект, свързан със защитени местности в Северна България (тогава научих и какво е ОВМ - орнитологично важно място). Белоока потапница, къдроглав пеликан... Ами ако и хората получаваха такива имена? Като индианците едно време... Ето и много хубав разказ по темата.

Какво от това, че египетските лешояди са високоинтелигентни? (...) Е, когато му писне от всичко, той си дава сметка каква екзотична птица е той самият на тези географски ширини и му се иска да се махне някъде. Да вдигне гълъбите и да замине. Обаче не става. Той просто не е такъв вид, такива като него просто изчезват.

Коледна картичка през май (почти юни)

По принцип си пращаме картички. Но тази година не стигнахме да ги пратим навреме... а след един определен момент става неловко да пращаш новогодишни пожелания.

Наскоро много харесах едно изречение от разказа на Георги Господинов "За Лора" (Лора, между другото, е една от любимите ми жени изобщо, като характер, като поведение, като всичко). А изречението беше следното: "Първи януари винаги е тежък за преживяване, трябва да се оправиш с цялата неяснота на нещо, което претендира да е начало, а е най-обикновен пуст следобед след тежка нощ". Доста вярно... Като се замисля, това важи за целия месец януари. Уж ново начало, нови сили, нов устрем, а всъщност си плуваш във все същото дежа вю. Февруари и той минава някак незабелязано и май не ми е любим, странен водолейски месец... 

Но март, март е друго нещо. Вазата е пълна с кокичета, лалета или фрезии. Бенджаминът, на който през зимата му изпокапаха всички листа и щеше да е поредното цвете в саксия уморено от мен, пак се е разлистил в най-бодрото зелено. Имам нова работа с прекрасни колеги, със сигурност е по-приятно от държавната администрация, където ми държаха сметка защо ходя на протести... Онзи ден бях на концерт, едно пиано и едно виолончело ме разплакаха с Шопен и Чайковски... А снощи един софийски клуб беше наполовина пълен с малко на брой, но симпатични хора, радващи се на това (не, не е Nicolas Jaar, по-хубаво е):

Има надежда, идва пролет! :)