Автопортрет

В стаята ми има три огледала. Две на стената. Едно на масичката - имам масичка с огледало, за каквато мечтаех от дете. Изпълнявам дългогодишния си блян да седна на стола пред масичката, и докато гледам отражението си да реша дългите си коси или да си слагам пудра. 

Има още две огледала в шкафчетата, както и едно в чантата ми.

Всичко това само в рамките на моята стая. 

Прекарвам доста време пред тези огледала. С тях лицето ми споделя широкоспектърни настроения. Например сутрин, докато мисля как ще се кача на метрото, ще сляза на Place d'Italie, където сменям номер 7 с номер 6, след което ще се кача на номер 8 на Daumesnil, за да стигна най-накрая в Кретей, усещам по-скоро досада и се гримирам някак по навик, с отработени движения; гримирам се просто защото съм свикнала да нося грим. Гледам лицето си, но не виждам точно себе си. 

Вечер огледалото на масичката ми вижда съвсем друга картина - една Мила, която е красива и нервна; отнема ѝ 20 минути за да нарисува перфектната извивка на очната линия. И още 30, за да постигне идентичен резултат и на другото си око. Притеснява се дали метрото ще дойде на време. Дали на Jussieu ще чака дълго номер 10. Дали гримът ѝ ще изглежда по същия начин когато стигне пред статуята на Дантон, както изглежда пред огледалото. Тук сякаш съм повече себе си...
И въпреки това не обичам огледалата. Не мога да избягам от това да си давам оценки, докато се гледам, а не обичам това.

Убедена съм, че се чувствам по-удобно да съм гола пред други хора, отколкото да съм сама със себе си пред огледалото.