Music is my radar

Откакто съм тук, постоянно слушам шеги и подмятания от приятели за тревата в Амстердам - това е първата асоциация на всеки от по-младите ми познати... Но си мисля, че най-големият ми наркотик тук са концертите. За истински фенове на музиката (независимо от жанра) Амстердам е раят на земята. А аз съм голяма късметлийка да слушам на живо любими групи, които едва ли някога щях да дочакам в България. Това е поредният дълго отлаган пост в блога, който ще събере три концерта в едно - очаквано добра комбинация :)

The Kills

Концертът беше в Paradiso - едно от любимите ми места тук. Представете си много красива катедрала в готически стил, с приказни витражи отвътре. Сега си представете същото място с голяма сцена и концертна зала на 3 етажа :) Първоначално е шокиращо, че холандците са превърнали църква в място за партита. После започваш да си казваш: "Уау, ебаси яката идея". Защото присъстваш ли веднъж, се влюбваш завинаги в атмосферата.

Трудно ще ми е да опиша самия концерт - не можеш да преразкажеш музика, картина или някаква емоция... Тези, които са слушали The Kills, ще разберат. Ще могат да си представят Алисън Мосхарт - най-харизматичният артист, който съм виждала. Тази жена не спира да кръстосва нервно сцената като дива котка, да се надвесва извън платформата, на сантиметри от главите на публиката, да танцува... не, тя не танцува, тя се клати напред-назад в идеален ритъм. Това, което се вижда от нея през по-голямата част от времето, е един огнен облак мятаща се червена коса... И всичко това е супер заразително - хората танцуват заедно с нея. The Kills изпяха всичките ми любими парчета, както и един кавър на The Velvet Underground - "Pale blue eyes"... Повечето хора в публиката не го разпознаха, сигурно и повечето хора, които ще прочетат поста, не са го чували. Само аз си знам каква сантиментална стойност има това парче за мен и какво ми беше тогава. Както и да е, дори и това беше красиво и вълнуващо.

Kasabian

Те бяха в най-голямата зала тук - Heineken Music Hall. На концерта имаше страшно много хора и истинска, леко хулиганска british атмосфера. Имаше няколко мощни агитки от Leicester /това се произнася Лестър!/ - родния град на Kasabian, така че усещането беше за нещо средно между концерт и английски футболен мач с местния отбор. Мдааа, това май беше най-якото ми и екстремно преживяване. Има едно парче по време на което Серж каза: "I wanna see every motherfucker bounce like they've never bounced before! I wanna see the biggest fuckin moshpit anyone has ever seen in their entire lives!"... И така, това доста точно описва случилото се :D Ако се чудите кой е Серж... ами Серж е талантливият китарист и текстописец на Kasabian, и също така мъжка I-look-like-a-sexual-beast версия на Алисън Мосхарт :)

На този концерт загубих пого девствеността си :D В началото бяхме в горния десен ъгъл на залата, накрая - в долния ляв... след неизвестен брой удари с лакти в морето от хора. Това е от тези концерти, при които на следващата сутрин те боли цялото тяло и нямаш глас, но знаеш, че всяка секунда си е струвала.

Laura Marling

Лора е може би най-малко известна от тези изпълнители. Самата аз я открих неотдавна и бях супер щастлива, че имам шанс да я видя толкова скоро, докато чувството е още прясно :) Мисля, че беше любов от първо слушане. Стилът е т.нар. "new folk", станал популярен покрай едно ново поколение изпълнители от Англия - Laura Marling, Mumford and Sons, Noah and the Whale... Определят ги като най-качествената нова музика от Острова и мисля, че има нещо вярно. Лора е само на 22 г, но звучи толкова зряло и толкова мъдро, че те кара да се чудиш какъв живот е имала, за да стане такава. От всички изпълнители, които съм слушала, за мен тя има най-впечатляващите текстове след тези на Боб Дилън... Затова се опасявах, че като отида, ще се разрева още на първата песен и така ще си прекарам целия концерт. Но не стана така - мисля, че през цялото време се усмихвах, както и хората около мен. За разлика от предишните два концерта, публиката не беше дошла, за да подскача и пее с пълно гърло. Хората бяха дошли, за да слушат как някой им разказва истории. Лора наистина те кара да чуваш, да съпреживяваш, да се пренесеш в друг свят, да си спомняш неща от твоя свят, които никога не си могъл да изразиш така добре, както тя ги изпява... Беше много вълшебно, интимно, специално преживяване :)

Припомних си колко много обичам изкуство, което се случва на живо. Независимо дали е концерт или театрална постановка. Обичам го, защото и в двата случая се създава някаква връзка между артист и публика, някакво чувство, което е общо, споделено, истинско... Това много често ми липсва в ежедневните контакти, дори и с някои приятели. Защото повечето хора умеят и обичат да говорят, но не умеят да слушат. Не умеят да гледат в посока по-различна от тази пред носа им. Мисля, че съм срещала трима или четирима човека, които са изключение. Но когато си на театър или на концерт (на любими или просто добри артисти), дори да си сам в тълпа от непознати, просто няма как да има разминаване, има само сливане и химия... и чувството е прекрасно :)