Prochain arrêt: Genève Cornavin

Преди да пристигна в Женева се заредих не с един, а с два (2) пътеводителя. Купих си ги преди месец и нещо с мисълта “Ще разуча какво има в тоя велик град освен банки, ООН и десетки хиляди подписани конвенции”. Какво може да се прави, къде трябва да се отиде, какво да се види. Почти с настървение ги четях в парижкото метро, все едно са любима книга... Не очаквах изобщо нещо невероятно, нещо екзотично – но се опитвах да усетя какъв би бил този град, какъв е духът му. Какви ли са и са били жителите на Женева (книжките изброяваха: Жан-Жак Русо, Жан Калвин, Патек Филип, 54% чужденци)? Какво ли ги вълнува, дали си говорят за пряка демокрация вечер като седнат на масата...? Изчела двата пътеводителя (и маркирала нежно и бледо с молив картите на втория), въоръжена и с партизанския ми френски, си казах, че няма какво толкова да ме изненада.

Ето тук трябва да започна с нещо драматично, шокиращо и (очаквано от читателя) верно изненадващо. Е, такъв обрат няма. След седмица на недоспиване и страхотен но меланхоличен и може би на моменти малко тъжен рожден ден (мой, на 14-ти април) си натоварих Куфара на влака и потеглих. За три часа и половина имах достатъчно време да преосмисля живота си и да се стресирам за всичко, което ми предстои в близките 24, 168 часа и, малко по малко, в следващите 20 до 40 години. Замислих се как за пореден път изоставям приятели и всички, с което съм свикнала и което харесвам, за да се хвърля в нещо ново. Зачудих се дали като се върна в Париж през лятото или на есен ще се чувствам така странно и не на място както когато се връщам в Пловдив/София. Замислих се и за много други неща, които не знам дали искам да споделям в този формат, така че се връщам към...

Първите впечатления от Женева получих на порции в седмицата след пристигането ми. Бях нетърпелива да разбера повече за мястото, но с близо 50-те часа работа през първите пет дни не беше лесно... Всеки път тръгвах с голямо нетърпение и големи очаквания към града, искайки сега, ето вече този път, днес, да го видя такъв, какъвто наистина е. Е, преживяването изобщо не е като в другите градове, където съм била. Това “откриване” продължава да е едно тихо разочарование... Не се усещам по никакъв начин вдъхновена или очарована от Женева. Не мога да усетя нещо уникално, нещо грабващо. Не мога да се развълнувам от историята ѝ. Не мога да харесам жителите ѝ. Ужасно ме дразни акцентът, който тотално отнема цялата красота и музика от френския - и с който, естествено, не съм свикнала и разбирам с усилие. Дразня се от ужасно високите цени в супермаркета и в книжарницата, от това, че всичко затваря в 18 часа, от студеното държание на хората, от липсата на някого, на когото да изповядам всичко, което ми минава през главата...