2.0.0.1 = 2012

Събраха ми се много хубави неща, за които съм обещала да пиша. Но не днес. Не ми се създава текст, когато има хора, които създават такива текстове:

Той е тук за малко. Той е временно минаващ.
Един човек не знае пътя.
Един човек нетърпеливо чака нещо да се случи.
Чака своята експлозия.
Един човек отказва да мечтае за собствения си живот.

Той мисли, че утре няма нищо различно, важно, интересно.

Нищо, което да струва усилията на неговата кръв,
на неговия сърдечен мускул. Нищо.
Той бяга от себе си.
Един човек иска да се спаси от себе си.

Един човек е яростен на целия свят,
защото светът го лиши от врагове, от очевидности, от романтика.
Сега той трябва да решава в кой бог да вярва,
в коя страна да бъде, къде да работи, с кого да остарее заедно.
Трябва да решава за всичко.

(...)

Един човек е спрял на пътя. 
Той е тук за малко. Той е временно минаващ.
Той отдавна е емигрирал в интернет,
в себе си, в други неща.
Един човек се чувства най-добре, когато танцува сам.
Всеки допир с тяло, с поглед, с някой го изнервя.

/Стефан Вълдобрев/  

Не искам да звучи мрачно, никак не съм мрачна днес. Не е автопортретно в момента, но както казваше един добре известен асистент от катедра "Политология": есенциално е.