all I wanted to do was just sit back and talk

Днес е ден, в които ми се говори на български. Непреодолимо много.
Въпреки относителната ми графомания, не мога да задоволя желанието си за българска реч само с писане. Искам да говоря.
Гледа ми се и български филм. За предпочитане някой, който още не съм гледала и не знам репликите наизуст. Но в същото време не ми се полагат усилия, за да слушам - наистина НЕ ИСКАМ да слушам когото и да е другиго да говори. Не ми се преживяват чужди емоции. Не ме интересува, не ми се занимава, наистина. Не знам как да го кажа достатъчно силно. Не ме интересува.
Липсва ми меланхолията на Балканите. Липсва ми празнотата, изпълнена с философия и дълбоко разбиране на живота, липсва ми деликатното презрение към наивността на Запада. По някакъв начин ми липсва и елементарната мизогиния в България - защото ми е лесно да я опиша, да се възмутя, да я отрека... докато тукашният баланс между социална саможертва, индивидуализъм и тотална мизантропия ми е труден за смилане.

Определено ми липсва да знам и мога всичко. Искам нещо да обясня на някого, да му разкрия единствената, абсолютната, вселенската истина за нещо фундаментално. Не, не изпитвам никаква нужда да конкретизирам. Това желание е в най-конкретната си форма, представено по този начин.

Pleading with Athos of the Rock
In the ancient language which he spoke
But I didn't even give a damn
'Cause all I wanted to do was just sit back and talk
Talk about the restless winds that were blowing in my mind
That twisted all we grow as too thin
And feelings I had which I couldn't describe
And the places I'd come within