Leipzig II

На въпроса "Това гара ли е, или мол?" ми отговориха, че имало закон, според който нищо не може да работи в неделя, освен ако не се помещава в гарата. Верни на духа на капитализма, местните търговци са напълнили сградата с лъскави магазини.

Вдясно ще видите как немци упражняват сляпата си вяра в светофарите. Стига до степен на ирационалност.

Има паркове, нооо... не са като парижките ;-)

Егалите, фратерните и т.н.

Оказа се, че Лайпциг изобилства от антикварни магазини... Каква приятна изненада. Ако не бяха така европейски щах да се почувствам като в Пловдив.

Горе: Николаикирхе. Абсолютно невъзможно да се хване на една снимка :-) От моя фотоапарат.

The French touch - macarons. Но... изглеждаха малко смачкани. 

Иии... да си дойдем на думата:
Auerbachs Keller.
Αλφα и ωμέγα.

О, историческо място, прости ми за кривата снимка.

Двамата "пътешественици"...

А това е алфата и омегата на баровете в Лейпциг, ако не и в цяла Източна Германия.

И, идемо даљe...

Това е сградата на Старата борса в Лайпциг, каза Георги. Веднага му повярвах.

Girls

Трябва да видя гроба на Бах, настоява Ерже. Майка ми е музикант; каза ми, че няма начин да отида в Лайпциг и да не видя гроба на Бах! Трябва да отидем да го видим, защото иначе не знам какво ще и кажа.

Докато обикаляме Томаскирхе в опити да намерим входа, виждаме и един небрежно наметнат Менделсон...

Вътре в Томаскирхе... Много ме вдъхновиха. Музиката е на почит тук... Ако някой предложи красив превод на български, ще го публикувам.

Тук отправих благодарности и молитва :-)

Много ми е интересно каква е тази декорация. Бих искала да науча повече, но Гугъл не ми казва нищо за "две грозни деца, яздещи козли".

Тук сякаш повече или по-малко се вижда леко чудната мода, доминираща в града.

Имаше beaucoup de готини улички...

... и подготовка за Хелоуин...

... и есен.

Без заглавие

Празен, сив ден в Амстердам... макар че беше слънчев. От онези дни, в които се събуждаш късно и въпреки това си недоспал и кисел. Отваряш очи, виждаш все същата стена във все същата стая и знаеш, че те очаква все същия скучен ден с безуспешни опити да учиш, заради които все така не излизаш навън.

Нооо... видях СЪРФИСТ в пристанището, до което живея. Имам предвид истински сърфист, с костюма, със сърфа, всичко както си трябва. Насред индустриално пристанище с кораби, шлепове и т.н. На 24-ти октомври. Пропуснах да кажа на незапознатите с климата в Амстердам, че тук по принцип няма ден без вятър. Днес беше малко по-силен.

Общо взето такива неща ме карат да продължавам тук, напред, към следващия потенциално скучен и сив ден. Иначе... малко тъжно, но положението е такова:

П.С. На едно парти си говорих за музика с Джони, който е от Англия и учи философия. Последното е малко ирелевантно, но стигнах до извода, че най-симпатичните хора тук учат именно философия. Както и да е. Говорихме си за музика, за вкусовете на хората в моята страна и в неговата. Накрая ми каза:

"You'll never hear anyone saying they like The Smiths. Because come on, everybody likes The Smiths".

Haarlem

Вдъхнових се от хубавия разказ на Мила за Лайпциг и в името на плавния преход между постовете реших и аз да разкажа за първото ми пътуване извън Амстердам.

От централната гара до Харлем се стига за 15 мин с влак. Казват, че в този град могат да се открият всички привлекателни черти на Амстердам, също както липсват всички негативни. Оказа се вярно. Харлем има същите романтични канали, тесни улички с неповторима архитектура, но няма и следа от шумните тълпи туристи и хвърчащите коли и велосипеди. Това прави града красив, спокоен, дори идиличен и още след петата минута знаех, че бих живяла там за постоянно.

Интересно е, че централният площад на градчето е запазен в абсолютно същия вид, който е имал през 16 век. На картините в музея изглежда точно както на тази снимка.

Навсякъде по уличките откриваш следи, от които се вижда, че местните имат слабост към

миналото и романтиката.

В Харлем има безкрайно симпатичен музей на Франс Халс. И на мен името ми беше непознато. Оказа се, че е художник от т.нар. холандски Златен век и портретист от ранга на Рембранд. За разлика от други музеи, които те уморяват и затрупват с информация, в този можеш да разглеждаш картините спокойно или просто да се наслаждаваш на слънцето в прекрасното дворче.

Е, местните си падат не само по изящните изкуства, а и по уличните. Като типични холандци освен сдържаност понякога проявяват и палавост. С две думи - обичат удоволствията.

И не на последно място в Харлем видях и първата си мелница. След почти 2 месеца престой в Холандия - време беше.

Leipzig

Има ли място в този блог една публикация за Лайпциг...? Вместо да обяснявам със своите думи на простосмъртен, директно ще мина към цитат от Гьоте:

Mein Leipzig lob' ich mir! Es ist ein klein Paris und bildet seine Leute.,

или "Възхвалявам моя Лайпциг! Той е един малък Париж и образова своите хора." -  Това са думите на един от студентите на Фауст - Фрош. 

След като открихме безспорната връзка между Лайпциг и Париж, вече мога да пиша спокойно.

За да бъда честна, трябва да почна с това, че в Лайпциг прекарах едва няколко дни. Миналата седмица. За първи път отивах в Германия, и по някаква причина се вълнувах, че ще е точно в Лайпциг. Радвах се много, че отивам в Лайпциг и защото там щях да се срещна с някой, който е много, много важен за мене.

Първото ми впечатление беше за един голям, но празен, по-скоро провинциален град. Да, Източна Германия, помислих си. Широки улици, големи сгради, малко хора. Без да ме интересува дали изглежда повърхностно, веднага признавам, че много ме потисна модата - хората, млади и стари, очевидно се чувстваха страшно комфортно в планинарски обувки и уиндстопери. Докато се разхождат в града. Докато пият кафе. Докато са на шопинг... Свикнала на парижкия look, в тази ситуация бях направо... скандализирана. В следващите дни ми направи впечатление още един дразнещ детайл - въпреки изключително слънчевото време, никой, ама никой не носеше слънчеви очила. Освен мен, разбира се.

Шокираща беше и обсесията на немците да пресичат само на зелено. Невероятно разхищение на време. Този навик освен повсеместен беше и изключително агресивен, и хората викаха след мен разни неща когато пресичах на червено... Е, какво да направя.

Така покрай раздразнението за малко да пропусна нещо... А именно това, че съм в града на Гьоте. Това, че отидох в Aurebachs Keller, където не просто Мефистофел води Фауст, но се твърди, че и самият Гьоте е седял и е писал безсмъртното си произведение. Именно там седнахме в бар "Мефисто" и слушахме прекрасния глас на една девойка с огненочервена коса под звуците на пиано. За малко да забравя и безбройните антикварни магазини, чиито съкровища разглеждах в следобеда, който прекарах сама. Също и акордеонистите на улицата, които свиреха циганска музика, ме накараха да се усмихна много, много широко. Почти бях забравила също така, че Лайпциг е и последният град на Бах, и че лобното място на великия композитор е именно там. 

Всичко това са неща, които човек не бива да забравя... Затова съм и много щастлива, че не бях изцяло подвластна на суетата си и успях да усетя магията на Лайпциг - на този просторен и светъл град, в същото време обвит в романтизъм и дълбоко пропит от мистика.

А някой кара колело!

Привет и от мен. Време е да се включа след няколко дни симулиране на учене за mid-term exam. Зарадвах се на идеята на Мила, защото писането в блог ми липсваше, а и с нея си говорим на един език, довършваме си взаимно изреченията, а сега сме и в еднаква ситуация, така че ще бъде забавно. Направо мислехме да го кръстим "We were witchy, witchy white women", на любимата песен, но решихме, че е прекалено. Затова го кръстихме на друга песен (слушането на Arctic Monkeys никога не е прекалено). И изобщо, ще има изобилие от музикални препратки, предупреждавам.

Чудех се за какво да е първият ми пост. Вече мина месец, откакто съм в Амстердам. За това време събрах много впечатления, всеки ден имаше по нещо любопитно. Днес се прибрах, паркирах си колелото, въздъхнах с облекчение и вече знаех за какво ще пиша.

Тук не просто някой кара колело, както пеят P.I.F. - тук всички карат колело.

Бях попаднала на една забавна статия за това как се променя живота ти в Холандия. Част от изброените неща бяха: имате колело; знаете как да спирате с контра; ходенето се превръща в нещо немислимо, дори за 50 м; можете да карате в дъжд, сняг, ураган; можете да поправите колело; карането на колело и едновременното пиене/пушене/ядене не е проблем; ако сте момиче, карането с пола или високи токчета не е проблем.

Признавам, че още не съм овладяла всички тези неща. Не ям и не пуша, докато карам. Обувки на токчета по принцип не нося, а за пола в Амстердам в периода октомври-април е смешно да се говори... Не съм поправяла колело, но спуках гума, закарах го в сервиз и от тогава много му треперя. Изобщо, създава се една връзка на грижовност, привързаност, нежна проверка на гумите, параноично заключване с 2 катинара и т.н.

За самото каране мога да изпиша цял отделен пост. Наистина свикваш да въртиш педалите, докато вятърът се опитва да те събори, а дъждът те бие в лицето. След няколко дни не ти прави впечатление. Но винаги си под напрежение (и страх) заради другите велосипедисти, мотористи, коли и камиони, които профучават на сантиметри от теб с бясна скорост. Заради заблеяните туристи, които вървят по велоалеите. Заради нетърпеливите холандци, които ти крещят ядосано, когато спреш неочаквано. Да, мисля, че отнесох много псувни първите дни, но пък е хубаво, че не ги разбирам.

Въпреки всичко си го обичам и всеки път треперя, дали ще го открия зад ъгъла, където съм го оставила. Боли ме от всяка дупка, която уцели, от всяко раздрусване и дрънчене. Защото то си е моето колело.

Seule

Чувствам се напрегната докато довършвам следобедното си кафе. Изпивам последната глътка заедно със стабилно количество утайка, преобличам се и припряно си прибирам нещата в чантата. Навън ми е студено, мирише ми на зима...
Докато се возя в седмицата главата ми си говори сама: "Какъв ти е проблемът, защо все не те свърта, къде си тръгнала пак сама?". Отивам в Люксембургската градина, казвам си. Ще се разходя, ще послушам чужди разговори и ще седна пред двореца, за да почета Албахари. Както всеки път.

Избирам да сляза на Sully-Morland и излизам на Quai des Célestins. Обичам да се разхождам тук, да сядам на каменните пейки край реката и да гледам във водата; да минавам моста и да разглеждам магазинчетата на острова. С намерението да се разсея се опитвам да го направя и днес, но всичко е затворено. Никъде никого. Неделя.

Не бързам. Спирам често и се надвесвам над реката.

Не знам колко пъти съм се опитвала да разбера какво хората харесват в Сена. За мен това е една от най-лишените от чар реки. А може би която и река да видя днес ще ми се стори лишена от чар...

Наближавайки Нотр Дам и Сен Мишел се учудвам, че е пълно с туристи. Въпреки дъжда уверено носят тениски и размахват фотоапарати. Никой не е сам. Нещастниците са на групи, а късметлиите - в двойки. Всички изглеждат доволни - в Париж са! Града на светлината! История, култура, мода, храна, вино!
На каменния зид на болницата виждам смущаващия надпис "Ici, vous pouvez donner votre sang" и решавам, че мотането ми е дошло доста; спускам се бързо надолу и вземам RER B до Luxembourg. И... най-накрая... стигам.

Над Люксембургската градина вали. Вървя между дърветата и спирам малко преди да започна да слизам към Двореца. Гледам към фонтана, гледам към цветята - дъждът ги оживява. Водата танцува, а цветята сякаш водят някаква нежна свада. Гледам как мекият бял прах, покриващ алеите, потъмнява и се превръща в кал; глинената му миризма изпълва въздуха. Вдигам от земята мъничък кестен, завивам го в кърпичка и внимателно му посвещавам място в чантата си. Оглеждам се и осъзнавам, че съм сама. За първи и може би последен път съм сама в Люксембургската градина... Дали пък някой не ме гледа от тъмните прозорци на Двореца? Нещо изшумулява зад мене и се обръщам - но там е само каменният Пан на каменния си пиедестал. Той ли ми каза нещо...?

Едва тогава разбирам. Усмихвам се и усещам душата си пълна, като на дете.
Не съм сама в Люксембургската градина. Аз съм насаме с Люксембургската градина.