Чувствам се напрегната докато довършвам следобедното си кафе. Изпивам последната глътка заедно със стабилно количество утайка, преобличам се и припряно си прибирам нещата в чантата. Навън ми е студено, мирише ми на зима...
Докато се возя в седмицата главата ми си говори сама: "Какъв ти е проблемът, защо все не те свърта, къде си тръгнала пак сама?". Отивам в Люксембургската градина, казвам си. Ще се разходя, ще послушам чужди разговори и ще седна пред двореца, за да почета Албахари. Както всеки път.
Докато се возя в седмицата главата ми си говори сама: "Какъв ти е проблемът, защо все не те свърта, къде си тръгнала пак сама?". Отивам в Люксембургската градина, казвам си. Ще се разходя, ще послушам чужди разговори и ще седна пред двореца, за да почета Албахари. Както всеки път.
Избирам да сляза на Sully-Morland и излизам на Quai des Célestins. Обичам да се разхождам тук, да сядам на каменните пейки край реката и да гледам във водата; да минавам моста и да разглеждам магазинчетата на острова. С намерението да се разсея се опитвам да го направя и днес, но всичко е затворено. Никъде никого. Неделя.
Н
е бързам. Спирам често и се надвесвам над реката.
Не знам колко пъти съм се
опитвала да разбера какво хората харесват в Сена. За мен това е една от най-лишените от чар реки. А може би която и река да видя днес ще ми се стори лишена от чар...
Н
е бързам. Спирам често и се надвесвам над реката. Не знам колко пъти съм се
опитвала да разбера какво хората харесват в Сена. За мен това е една от най-лишените от чар реки. А може би която и река да видя днес ще ми се стори лишена от чар...Наближавайки Нотр Дам и Сен Мишел се учудвам, че е пълно с туристи. Въпреки дъжда уверено носят тениски и размахват фотоапарати. Никой не е сам. Нещастниците са на групи, а късметлиите - в двойки. Всички изглеждат доволни - в Париж са! Града на светлината! История, култура, мода, храна, вино!
На каменния зид на болницата виждам смущаващия надпис "Ici, vous pouvez donner votre sang" и решавам, че мотането ми е дошло доста; спускам се бързо надолу и вземам RER B до Luxembourg. И... най-накрая... стигам.
Над Люксембургската градина вали. Вървя между дърветата и спирам малко преди да започна да слизам към Двореца. Гледам към фонтана, гледам към цветята - дъждът ги оживява. Водата танцува, а цветята сякаш водят някаква нежна свада. Гледам как мекият бял прах, покриващ алеите, потъмнява и се превръща в кал; глинената му миризма изпълва въздуха. Вдигам от земята мъничък кестен, завивам го в кърпичка и внимателно му посвещавам място в чантата си. Оглеждам се и осъзнавам, че съм сама. За първи и може би последен път съм сама в Люксембургската градина... Дали пък някой не ме гледа от тъмните прозорци на Двореца? Нещо изшумулява зад мене и се обръщам - но там е само каменният Пан на каменния си пиедестал. Той ли ми каза нещо...?
Едва тогава разбирам. Усмихвам се и усещам душата си пълна, като на дете.
Не съм сама в Люксембургската градина. Аз съм насаме с Люксембургската градина.
Не съм сама в Люксембургската градина. Аз съм насаме с Люксембургската градина.
... виждам смущаващия надпис "Ici, vous pouvez donner votre sang" и решавам, че мотането ми е дошло доста :D хахахаха, как се разсмях на това :)
ОтговорИзтриванеОстаналото звучи и изглежда много хармонично - цветята, шумата, столовете, Бодлер и ти - насаме с Люксембургската градина си е специално преживяване.
Бодлер има различно изражение на всяка от снимките, които му направих :D Мисля, че и за него беше приятна срещата ни, по принцип в неговия край на градината има обикновено само от онези хора, които ходят да бягат и да вдигат прах. А аз дори имам една от неговите "котки" в тефтера си!
ОтговорИзтриванеТака си е, не си случаен човек :P
ОтговорИзтриване"Нещастниците са на групи, а късметлиите - в двойки." - колко точно, точно попадение (както и последното изречение, разбира се). :))))
ОтговорИзтриване