Още от предишния път, когато идвах в Париж, бях силно впечатлена от парк Монсо, или по-скоро от описанието му в "Paris for You! Walking guide for discovering Paris": "This 18th-century Anglo-Chinese "folly" was one of the first irregular gardens designed like a cabinet of outdoor curiosities." За тези, които не са запознати с възможните начини за организиране на един парк (като мене), ще добавя, че "неправилно подредената" градина е типична за английския стил, който представлява един идеализиран поглед към природата. За контраст френският стил porte à son apogée l'art de corriger la nature pour y imposer la symétrie - думи на анонимен гений в Уикипедия! Описанието на Монсо продължава така: "Amongst the lawns and play areas, there remain some extravagances: the mock antique ruins surrounding the ornamental pond, a little bridge, a grotto, rocks and even an Egyptian tomb covered with moss!" Е, как да не ти се прииска да отидеш и да видиш!
Признавам, че въпреки любопитството ми, ми отне близо два месеца да стигна до парка. Живея много далеч от него, и нямам удобен транспорт. Това означаваше, че трябва да му посветя свободен ден - и да преодолея естествения си уклон към мотаене и отлагане. И - невероятно, но факт - успях да го постигна. Пътувах през по-голямата част от Париж (включително през квартали, където не бих слязла дори да ми платят), нагледах се на хората в метрото, и след около час стигнах. Истина е, че не съм много добра с планирането, и когато излязох от метрото, навън вече беше почти тъмно. "Колко интересно, колко романтично, колко мистериозно!", си казах, и минах през портите от ковано желязо...
...и тук някак магията се изгуби. Неговите "щуротии" ми се сториха повече фалшиви и изкуствени, отколкото интересни. Неговите извити пътеки ми се сториха неподредени до степен на объркващи. Неговите посетители - елегантни жители на заобикалящия парка лъскав квартал - очевидно изобщо не се интересуваха от идеята и чара на това място, и просто бяха извели децата и кучетата да потичат малко. Кой им беше позволил да влизат с кучетата се превърна в единствената мистерия на този парк. Много тъжно.
Но понеже Ася обича истории с истински хора... трябва да кажа, че имаше и неща, които ми харесаха в Монсо - понеже ми напомниха на едно пътуване с нея :-) Като например дървото гинко:
Разбира се, сега в тефтера ми съхнат три листа от него.
Както и повечето снимки, които направих - спомних си и как ѝ обяснявах, че винаги когато снимам обичам да разполагам нещата в дясната част на кадъра.
За жалост тук бях сама, а не с Ася... Но може би ще се върнем на това място заедно, и тогава то наистина ще има магия. Като тази на малкия горски пожар например...
В стаята ми има три огледала. Две на стената. Едно на масичката - имам масичка с огледало, за каквато мечтаех от дете. Изпълнявам дългогодишния си блян да седна на стола пред масичката, и докато гледам отражението си да реша дългите си коси или да си слагам пудра.
Има още две огледала в шкафчетата, както и едно в чантата ми.
Всичко това само в рамките на моята стая.
Прекарвам доста време пред тези огледала. С тях лицето ми споделя широкоспектърни настроения. Например сутрин, докато мисля как ще се кача на метрото, ще сляза на Place d'Italie, където сменям номер 7 с номер 6, след което ще се кача на номер 8 на Daumesnil, за да стигна най-накрая в Кретей, усещам по-скоро досада и се гримирам някак по навик, с отработени движения; гримирам се просто защото съм свикнала да нося грим. Гледам лицето си, но не виждам точно себе си.
Вечер огледалото на масичката ми вижда съвсем друга картина - една Мила, която е красива и нервна; отнема ѝ 20 минути за да нарисува перфектната извивка на очната линия. И още 30, за да постигне идентичен резултат и на другото си око. Притеснява се дали метрото ще дойде на време. Дали на Jussieu ще чака дълго номер 10. Дали гримът ѝ ще изглежда по същия начин когато стигне пред статуята на Дантон, както изглежда пред огледалото. Тук сякаш съм повече себе си... И въпреки това не обичам огледалата. Не мога да избягам от това да си давам оценки, докато се гледам, а не обичам това.
Убедена съм, че се чувствам по-удобно да съм гола пред други хора, отколкото да съм сама със себе си пред огледалото.
Никога не съм харесвала Хелоуин. Не защото съм Orthodox, както казва Мила, а просто защото не го разбирам и не го чувствам близък до мен. Все пак тази година се пречупих и бях на първото си Хелоуин парти, където за мое успокоение нямаше твърде много вампири и хора омазани с изкуствена кръв. Беше поносимо, дори приятно. Може би защото си беше като нормално парти на студенти, с маски тук-таме. Но ще запомня тази година с първото си празнуване на... мексиканския Хелоуин! И тъй като това е погрешно изразяване, а и американизацията ме дразни, бързам да се поправя - El dia de los muertos или Денят на мъртвите.
По смисъл празникът е близък до нашата Задушница. Дори имат същия обичай да носят храна на гробищата (нямаше как да не се сетя за началните кадри от "Volver" на Алмодовар, където Пенелопе Круз яростно лъскаше надгробната плоча на майка си, защото трябвало да блести... нищо че действието там се развива в Испания). Честванията в Мексико започват още в края на октомври и продължават няколко дни. Идеята е да се почете паметта на мъртвите. Но неслучайно по-горе казах, чепразнувах. Събитието, на което отидох, беше организирано от мексиканци, които живеят в Холандия. Те ни обясниха, че празнуват смъртта. Не я възприемат като нещо фатално, зловещо или трагично. Нещо повече, мексиканците са омагьосани, влюбени в смъртта, виждат я като нещо романтично, като продължение, а не край. Шегуват се с нея, говорят спокойно за нея, превърнали са я в част от ежедневието си. Образът на смъртта е част от културата им, която присъства дори в детските приказки, поговорки и т.н. Това ме изуми. Ето какво казва Октавио Паз, най-известният мексикански писател:
To the people of New York, Paris, or London, "death" is a word that is never pronounced because it burns the lips. The Mexican, however, frequents it, jokes about it, caresses it, sleeps with it, celebrates it; it is one of his favorite toys and most steadfast love.Of course, in his attitude perhaps there is as much fear as there is in one of the others; at least he does not hide it; he confronts it face to face with patience, disdain, or irony.
Това са Catrinas, женски фигури-скелети, типични за празника. Изобщо в Мексико черепите са нещо като тиквите на Хелоуин. Продават се навсякъде, слагат се навсякъде... Дори празничният хляб, pan de muerto, е с кръстосани кости отгоре. На вкус е съвсем, ама съвсем същият като нашите козунаци. Друго типично за консумиране на празника (а и не само тогава) е текилата, разбира се. И с нея ни почерпиха или по-точно ни изгориха гърлата. Без сол и лимонче просто не е същото, преминава в тежка категория и заслугата е на ацтеките. Обичаите на този празник са се натрупвали през вековете и са смесица от донесеното от испанските завоеватели и завареното от местните племена.
Имаше и изложба на една млада мексиканка, с която ми беше много приятно да си поговоря. Тя беше направила колажи от най-различни материали - хартия, платове, мъниста, пера - на тема "Love and Death". Не мога да опиша колко оригинални идеи имаше и колко време прекарах, разглеждайки ги. За съжаление нямам снимки, но ще ви покажа част от това, с което тази жена си изкарва хляба - ръчна изработка на винтидж бижута.
Тези бижута са част от проект, който се казва "All beautiful things" и се старае да открие красотата на малките неща около нас, да я преработи и да създаде нова красота. Присила използва стари, изхабени или просто рециклирани материали и твори невероятни неща с тях. Може да ги разгледатетук и тук.
И не на последно място, в тази прекрасна вечер, слушахме традиционна мексиканска музика на живо. Нямаше как да мине без тази песен, свързвана с El dia de los muertos и една много тъжна легенда, позната на всички мексиканци и много любима на мен (песента, не легендата. легендата ще я разкажа, ако някой прояви интерес :P)
За разлика от Хелоуин, този празник успях да почувствам наистина близък. Много ме трогнаха обичаите, музиката, храната, шегите, топлината на хората... Спомних си колко обичам Фрида Кало, колко ми липсва испанския език, колко ме привлича испаноезичната култура... Може би съм сбъркала страната, града и дори континента... И може би някога ще замина и ще направя блог с истории от Южна Америка :)
