Като бях дете имахме Москвич. Никак не го харесвах - от гумената миризма вътре до оранжевия му цвят. "Защо е такъв... защо не е червен? Черен? Сребрист???" Баща ми имаше разни теории по въпроса, свързани с видимостта на пътя и т.н. Майка ми, въпреки философската си натура, по този въпрос нямаше теории, тя имаше Отговора - Москвичът е от дядо ти. Не разбирах каква е връзката между дядо ми и оранжевия цвят, не разбирах каква е стойността на един Москвич, придобит през 80-те, не разбирах и не ме интересуваха ни най-малко и останалите варианти. Не ме кефеше и това е.
И все пак имаше магия в тази кола. Магично беше, когато караме към морето, например. Или когато минаваме през Шипка през зимата, и всичко е като илюстрациите в книгите ми с приказки... Тримата - аз, майка ми и баща ми.
През последните седмици обаче мисля за един друг вълшебен предмет, скрит в оранжевата утроба на тази кола - а именно слънчевите очила на татко ми. С черна, типично хипарска рамка и жълти градирани лещи, слагаше ги, когато слънцето беше прекалено силно. Сбърчваше нос и без да ме поглежда ми казваше "Подай ми очилата, Миле", или ако на пасажерската седалка бе майка, ѝ казваше: "Ако обичаш подай ми очилата, Даре" или "Би ли ми подала очилата" - не знам защо споменавам тази разлика... в главата ми е някак важна. Всичките ми приятели смятат, че идеализирам любовта между родителите ми до някакви болни измерения... както и да е.
(Не идеализирам. Съвършена е, точка.)
Като дете често се опитвах и аз да нося тези очила, но рамката беше толкова голяма, че просто не се задържаше на главата ми. И все пак с голямо старание, с ръчички зад ушите си, ги носех - докато ми умалеят ръцете или докато баща ми си ги поиска. Обичах как се вижда през тях, обичах и факта, че са на баща ми - или по-скоро ме кефеше идеята, че баща ми притежава нещо толкова готино. Исках да ги носи непрекъснато. Вижте баща ми колко е badass, един вид!
Последните няколко години носих класическия wayfarer на RayBan - с черни рамки и тъмнозелени стъкла. Но тази година се сдобих с нови, не за 120 а за 10 евро. Пробвах сигурно 50 чифта. And then, a moment full of harmony... Намерих перфектните очила. С рамката от 70-те. С жълтите стъкла. Градирани. Покриваха 60% от лицето ми. Това бяха очилата на баща ми, само дето тези бяха точния размер.
Във влака обратно до Братислава ги носех, въпреки че времето беше сиво и мрачно. Представях си един фрагмент с татко ми. Смесвайки реалност и фантазия, го виждам, двадесетгодишен, кара някаква готина кола (Москвич най-вероятно). Носи единствения си чифт blue jeans. Носи очилата ми. Естествено, слуша Deep Purple. Или може би слуша Doors (в колата, когато е сам, понеже майка ми не си пада по Джим Морисън). Как е стояло положението с касетофон в колата, когато баща ми е бил на 20? Няма никакво значение. Знам само, че е будувал не една и две нощи, за да запише песните, когато са ги пускали нелегално по радиото. Фантазирам, че ги е слушал и в тази измислена кола - и то ги е слушал много, много силно. Представям си, че е горещо лято, че ръкавите на ризата му са навити, че прозорците са отворени, че вятърът му роши косите. За музиката ще се спра на Deep Purple, защото сме ги слушали двамата, сами, на път. Не в Москвича, но това е подробност.
Днес искам много неща да кажа на татко ми. Искам да му кажа, днес те разбирам напълно. Прав беше. За мъжете, за приятелите, за важните и маловажните неща. За всичко беше прав. А за МУЗИКАТА - нямам думи колко беше прав за музиката.
