Брюксел

Milo <3

The "Couldn't-sleep-cuz-had-to-wake-up-at-4-to-go-to-Gare-du-Nord" face

Love is in the air :)

Мисля, че надминах себе си като фотограф!

... не знам, ти ми кажи?

-Une kriek... et un tango, SVP *blush*

Мечтая за деня, в който ще притежавам този стол.

Рожденият ден (2)

По случай голямото събитие - навършването на 1 година в този блог - което беше през октомври, но нали тук правим нещата с месец(и) закъснение, ето ме в края на ноември... имах идея да направя пост със снимките, запечатали най-ярките, най-запомнящите се моменти за мен и Мила през изминалата година. Отказах се, защото има много мигове, случки и срещи, които не са заснети. А от тези, които са заснети, ще ми е трудно да отделя десетина, които са по-по-най-скъпи. Затова харесах предложението на Мила: "Имам идея за пост, който само ТИ можеш да напишеш - музикален пост с песните, които отразяват настроенията ти, чувствата ти през тази година".
Всъщност първо леко се смутих. Защото музиката означава пълно разголване, пълно разкриване. През тази една година често се улавях, че пишейки, излизам от рамките на студентския блог в чужда държава, и преминавам в стил "мило дневниче". А това е нещо, което избягвам, защото този блог стана по-публичен, отколкото ми се искаше. Не ме разбирайте погрешно - безкрайно се радвам на популярността му, на немалкия брой читатели, на верните (отскоро вече 6) последователи... но понякога се стряскам и дразня от мисълта за онези, които откровено си stalk-ват, и то невинаги добронамерено. Но както казвам и за stalk-ването в last.fm - поне ще прослушат хубава музика. Все пак пиша този пост с желание и настроение, защото съм съгласна с Мила, че това беше хубава, бурна, наситена с много различни цветове година :-)

Ако тръгна от октомври 2011, се връщам към първите ми месеци в Амстердам, към есента в този целогодишно есенен град. Никога не съм обичала сезона, а в Холандия по редица причини той ми се стори още по-дълъг, тъжен и труден.

 

Зимните дни (като изключим коледните празници и дългата ваканция у дома) също не бяха много весели. Помня как няколко нощи подред се приспивах с I'm so tired на рипийт (а рядко слушам музика така). И умората не беше само заради изпити и домашни...

И преди да съм ви депресирала напълно... хубавото е, че след зимата винаги идва пролет - даже албумът, от който е следващата песен, се казва First days of spring. Не ми хрумва нищо по-жизнерадостно от звука на тези цигулки - I know I'll never be lonely, I've got songs in my blood, I'm carrying all the love of an orchestra... Те съпровождаха най-хубавите ми, най-забавни месеци в Амстердам, прекарани с най-слънчевите и топли хора - приятелите ми там.

После дойде лятото. Едва се удържам да не постна The Pomorians с вкус на мента и спомени от морето с Руси :-) Но май Del Arno Band описват летните ми месеци най-точно - Ja ne radim nista po ceo dan... Мила ми е обяснявала, че това парче всъщност е малко меланхолично, но аз още не съм толкова напред със сръбския и предпочитам да си мисля, че текстът е  толкова лежерен и безгрижен, колкото звучи.

После дойде септември, който ми беше много болезнен, но и отрезвяващ. Болезнен, защото се разочаровах от нещо, което в продължение на години смятах за съвършено. Отрезвяващ, защото е полезно да се разделиш с илюзия, дълго украсявана само от въображението ти. И така, The National бяха често на рипийт. Но пък те са велики, така че...

По-късно ми подейства много добре този младеж, за когото казват че е "like an awesome mix between Arctic Monkeys and Bob Dylan" -
 
So I kiss goodbye to every little ounce of pain,
light a cigarette and wish the world away
I got out, I got out, I'm alive and I'm here to stay
So I hold two fingers up to yesterday
Light a cigarette and smoke it all away 

После идва моментът, когато наистина срещаш нещо хубаво, близко до съвършеното, нещо, което си заслужава усилията, но вече се чувстваш повреден, загрубял, уморен... Natasha Khan го е изпяла много хубаво:

И ако успееш да преодолееш това, изведнъж в главата ти зазвучават много по-жизнераздостни мелодии. Тази година за първи път есента ми хареса. Есента, прибирането "у нас" петък вечер, събуждането и кафето събота сутрин, дългите разходки в парка в неделя, есенните листа, наблюдаването на хората, после пак "у нас" - филми като на Бертолучи, музика като The Charlatans... И да - той е красив, аз съм красива. А ако ни видите заедно, сме още по-красиви :)

Sult

Не знам дали да се радвам или не, че днес се събудих в 3 сутринта.

Не ми се беше случвало от много време така да се събудя и да не мога да заспя отново... Обикновено умората си казва думата, но явно след две нощи с по десетчасов сън, тялото ми реши, че на третата нощ три часа ми стигат. Трета нощ - три часа! Чиста работа.

Като всеки нормален човек се впуснах в размисли защо, по дяволите, не мога да спя, и как ще се чувствам като парцал не само на следващата сутрин ами и през целия ден, и то като е понеделник, абе дай направо цялата седмица тръгна зле, като се замисля ей така целия живот си прецаквам от това недоспиване тази вечер и, абе, scumbag brain, y u no want to sleep??

И тогава изведнъж разпознах чувството :-) Не съм се събудила от обичайните невротични причини. Събудих се от глад. И понеже не ми се беше случвало през последните няколко години, явно ми трябваше малко време да си спомня. 

По принцип гладът е най-шибаното нещо, което може да ми се случи, и във всички хороскопи пише просто да не се доближавате ако имате съмнения, че съм гладна. Гладен Овен - това е трагедия, драма, ако не е станало ясно - краят на света! 

Но не и тази нощ/сутрин. НЕ. Гладът ме накара да се чувствам някак жива. И енергична. И млада - понеже като тийн се будех всяка, ама всяка нощ в 4:30 часа от глад.

И сега, докато си чакам среднощното пиле с ориз да се опече (мда, не си поплювам), споделям малко вдъхновение за велики дела.

А sult е "глад" на норвежки. "Глад". На норвежки. Налиии, сещаш ли се? Като този невероятно потискащ роман на Кнут Хамсун. Един роман толкова различен от настоящия пост!

Рожденият ден

От известно време с Ася обсъждаме отминалия вече рожден ден. Изпитваме едновременно вина (понеже такива неща не бива да се забравят), вдъхновение (да направим нещо гениално за да отбележим събитието) и смесица от решеност и отлагане (за да изпълним това гениалното споменато).

Не става въпрос за познат, или дори за приятел, а за нашето мило, златно, първородно и единствено love child – именно Fake Tales of Paris and Amsterdam.

Първият пост в блога ни е от 09.10.2011. От тогава, без да броим този, имаме точно 30 поста (хубаво число, едно такова обло), и в момента, в който пиша – 1375 посетители (от които 79.5% редовни читатели) и 2453 прегледа на страници в блога. Като се има предвид, че блогът се посещава почти изцяло от хора, които познаваме, това си е значителна цифра! Без да поставям начална хипотеза, нито независима променлива, мога да кажа, че резултатите са statistically significant, един вид. Robust. Абе важна работа! (I would like to thank my mom, my cat, my *sob* my Tarot reader and my make-up artist...)

И на двете ни се случиха и случваха важни и големи неща, съвсем малка част от които са отразени в постовете ни (и така е по-добре). Някои бяха дълго планирани, други не бяха очаквани; някои се развиваха бавно, други бяха внезапни, инстантни. Типично в наш стил обаче нюансите липсваха – всичко беше или черно, или бяло. Драмата във всеки момент си беше ДРАМА, в стил древногръцка драма. Нещата и за двете ни бяха... impétueux :) Вихрени!

Може би само ние двете и още двама или трима души могат да си спомнят за събитията, които описаха живота ни през тази година (и един месец почти), и могат да бъдат подсетени за тях от постовете тук. От друга страна настроенията, донесени от тези събития и съпровождащи ги, оцветяват изцяло постовете. Тази двустранност и това “нещо недоизказано” са сякаш ядрото, основополагащото в настроението на блога ни.

И точно това обичам. Точно това ме привлича. Обожавам тази интимност... защото ме прави отново дете. Защото засилва в света ми нежността, мистерията, магията. И защото в очите ми тази магия обвива всичко.

Пожелавам ни още много постове, и още много вихрени събития! 

(и още няколко тайни неща наум)

Fake tales of Sofia

Обичам, когато този град ме опровергава. Взимам си назад думите от предишния пост - има по една малка синя луна всяка петък вечер :)))

Once in a blue moon

Цялата тая работа със синята луна е голяма измама, да знаете. Fake tale отвсякъде, много подходяща за този блог. А аз бях с големи очаквания и много романтична представа. Може би заради малкото астрономически феномени, които съм виждала (разни лунни и слънчеви затъмнения), и заради многото, които съм пропуснала (метеорни потоци, звездни дъждове... и други с подобни красиви имена). Може би заради всички тези песни, в които се пее, че специалните, хубави неща се случват once in a blue moon. Заради вас - Elvis, Ella Fitzgerald, Van Morrison ... Заради всички останали jazz и blues парчета от 50-те и 60-те, в които синята луна е основен мотив. Може би и заради подобни заблуждаващи снимки, минали през цветни филтри във Photoshop, и мнооого отдалечени от истината:     

Във въпросната "специална" нощ се оказахме в градината на Radio Cafe - обичайната петък вечер, на обичайното място, за обичайното парти, с обичайните заподозрени... с чудесен изглед към уж необичайната Луна, кацнала над Моста на влюбените. Всички по няколко пъти размениха следните, горе-долу повтарящи се, реплики:

- Абе, ти разбра ли за синята луна?  

- Да, вярно, че днес има нещо...Четох статия във...

- Добре, тя защо не е синя? И ако няма да посинее, защо я наричат синя?!

- Не знам, не разбрах.

- Синьо или не, с това пълнолуние пак няма да се спи...

След като бяха обсъдени всички минуси на пълнолунието и всички дружно се разочаровахме от не-синята Луна, темата май беше затворена. Знаех само, че това е второ пълнолуние в рамките на 1 месец - рядко събитие, случващо се веднъж на 2-3 години. Но нищо за синия цвят. Днес се разрових и открих, че син цвят реално НЯМА. Все си мислех, че погледната през телескоп,  луната ще синее, но уви. Промяна на цвета се получава само при изригване на вулкан. След изригването на вулкана Кракатау в Индонезия през 1883 на много места по света Луната изглеждала синя... в продължение на 2 години. От Daily Mail прилежно се информирам, че това е заради облаците от вулканична пепел, която някак пречупва светлината и създава подобни оптични илюзии. Също така научавам, че следващото подобно явление ще е чак през юли 2015. Значи, не само трябва да чакам още 3 години, а и да се надявам точно тогава да изригне вулкан... И дори тогава не е сигурно, че нещо ще се случи. Ебаси живота. 

Снощи наблюдавах хората в Radio Cafe. Приятели, познати, непознати... обичайните физиономии, които съм свикнала да виждам. С често престорените усмивки, с лекото отегчение, с любопитното или неспокойно озъртане наоколо, с въртящите се в ръцете чаши, с нервното (понякога ритмично) пристъпяне от крак на крак. По лицата на повечето се чете копнеж, скука, спешна нужда да им се случи нещо, което е once in a blue moon. Знам за поне трима-четирима, които харесват други трима-четирима. Но нищо не правят. Седят и си пият, setting fire to their insides for fun. И са нещастни. Всъщност виждам двама, които са щастливи. Момче и момиче, които седят прегърнати на моста над нас (да, Моста на влюбените). На тях сигурно не им трябват сини луни - те могат да си нарисуват, когато поискат. За останалите - сори, try again in 2015 и следващия път с малко лично усилие - Луната не е достатъчна.

П.С: Малко офтопик, но трябва да се похваля, а и пак е на лунна тематика. Както преди десетина години Неда ми подари един пръстен, който от тогава не свалям от ръката си, така в четвъртък Мила ми донесе най-прекрасните обеци от Париж - с малък Пиеро и малка, замислена Луна. Опасявам се, че ще ги нося всеки ден :) 

Sziget

Ходенето до Sziget тази година изскочи неочаквано и май затвърди мнението сред познатите ми, че съм ужасна късметлийка :) Сбъдна ми се една голяма мечта - да гледам любимата си група на живо. Е добре, те са 3 най-любими групи - едната гледах преди 6 години, втората на Sziget, а третата - надявам се в най-близко бъдеще, Mr. Alex Turner.  

Хората:

Йоана - човекът, с когото пътувах и живях 5 дни. Човекът, заради когото имах по-... нестандартно фестивално преживяване и вместо на палатка спах в 4-звезден хотел. Конкретно на тази снимка - най-щастливият фен на концерта на The Vaccines.

Тина, която веднага сложих в малката, но много специална група "сродни души". Не че се очакваше нещо друго, след като сестра й ми беше най-близкият човек в Амстердам - гени, химия, съвместими зодии и т.н. :) С Тина заедно скачахме и се потихме на някаква напълно непозната ска група от Сицилия и заедно си загубихме гласовете, пеейки текстовете на The Killers, от началото до края.

Човек, който знае как да релаксира.

Изобретателност.

Щастлива двойка унгарски селяни.

Отново унгарски селянин, който очевидно много се забавлява :D

Закачлив младеж :)

Холандци, с които се запознахме случайно и сравнявахме колко по-мръсни са техните кецове от нашите. В последствие се оказаха доста готини (въпреки предубежденията ми към нацията им) и добра компания за пийване и танци под звуците на Mando Diao :)

Ако знаех къде раздават, бих си взела няколко от тези :)))

Концертите:

Roy Paci & Aretuska - както вече казах, ска група от Сицилия - супер свежо откритие.

The Vaccines - очаквано добри, енергични, зареждащи - rock 'n' roll в чиста форма. 

The xx - честно казано, неподходящ избор за подобен фестивал - доста мудни, приспивни, почти акустични... и разочароващи.

The Stone Roses - за тях съм раздвоена. От една страна е супер вълнуващо да гледаш толкова легендарна и велика група. От друга - Ian Brown си беше очевидно неадекватен, на моменти фалшив и бъркащ текстовете... Но пък да зазвучи "Made of Stone", да изкрещиш в ухото на някого "Това е любимата ми тяхна песен!" и вместо отговор "И на мен също!" да получиш целувка... това е доста специално :)

Kakkmaddafakka - определено най-добрият за мен концерт, след този на The Killers. Може би защото тези момчета от Норвегия са млади, все още пробиващи и не особено възгордели се като звезди. Пълно раздаване с пот, скачане и пеене на 100%.

Molotov - очаквано добри. Имаха доста голяма публика, в която видях да се развяват поне 3-4 мексикански знамена :) 

Noah and the Whale - също очаквано добри, с много талантлив и симпатичен цигулар

Two Door Cinema Club - може би бях с твърде високи очаквания, които не бяха оправдани... 

The Subways - хм, те се конкурират с Kakkmaddafakka за второто място след The Killers. Всичко, което бях чувала за тях - как се раздават, как общуват с публиката, какво шоу правят - се оказа вярно.

Mando Diao - тогава не бяхме в много трезво състояние и ни беше забавно независимо от музиката :D Но мисля, че се справиха добре.

The Killers - тук ще ми е трудно за описване, почти невъзможно. Не бях виждала толкова хора, струпани на едно място. Тъй като тази година Sziget беше с юбилейно, 20-то издание, организаторите се бяха постарали да имат подобаващ завършек в последния ден от фестивала, с наистина голяма група. Съответно, тогава имаше най-много хора и най-осезаемо чувство на превъзбуда и нетърпение. Концертът започна с дъжд, който обаче прогонихме с пълно гърло още след втората песен. Много ми е трудно да пресъздам картината в главата си, липсват ми някои детайли, помня само общото чувство на някакво нереално щастие. Особено когато се стигна до "All these things that I've done" . Песен, с която толкова се асоциирам, че седи с tag "me" в last.fm профила ми. Песен, която по принцип е любима на публиката на The Killers, пее се от всички и винаги така завършват концертите - с фойерверки и конфети. След това, разбира се, имаше бис и неизбежно - сбогуване...

Цялостното ми впечатление от фестивала е много положително. Хареса ми идеята да го направят на остров насред Дунав, хареса ми освободената атмосфера, харесаха ми хората, които бяха страшно позитивни и дошли не толкова заради музиката, колкото заради купона. Иска ми се, всъщност сигурна съм, че ще се върна догодина :)