Да танцуваш така, сякаш никой не те гледа, да се забавляваш до припадък, докато те държат краката, докато станеш вир-вода... Това е много лесно на думи и много трудно за постигане, поне за мен. Въобще, познавам малко хора, които се отпускат толкова бързо и лесно. На мен през тази година това ми се случи 2 пъти.
Първият път беше на откриването на Maze с концерт на Kottarashky, който, сигурна съм, е някакво извънземно същество, правещо извънземна музика... Музика, караща те да се забравиш и изгубиш в някакъв... леко подозрителен транс :) След този концерт се чувствах толкова жива и пълна с енергия, въпреки цялото скачане, поклащане и люшкане, че чак ми беше нереално.
Вторият път беше на съвсем различен концерт - далеч от първичните ритми на Kottarashky, под звуците на доста по-лъскавия, закачлив и кокетен суинг. Няма да пиша излияние в телешки възторг за суинга, защото читателите на блога, които ме познават, може би вече са чували такова. Разликата този път - не беше поредното парти, а концерт на една от нааай-добрите съвременни суинг групи, Ray Collins' Hot-Club - много любими и много чакани. И понеже блогът е и за Париж, ето какво пеят те за него:
Bye bye Paris, don't change one little thing
You got style, you got class, you are wild, you got jazz, you got swing
...
They call Paris the city of love, the right place for romance
But I found out that first of all Paris is a place to dance!
Дали е така - Мила да каже :) Аз мога да кажа, че тези хора заразиха всички в залата и я превърнаха в един малък Париж от 50-те. Накрая самите те останаха удивени от публиката и атмосферата, от реакциите и факта, че всички знаеха текстовете и пееха с тях... и не на последно място - от красивите момичета :) Четох и интервю, в което бяха направили много любопитно сравнение с публиката в Западна Европа, която често е апатична и считаща се за too cool, за да танцува, както и с публиката в САЩ, която е твърде високомерна и начинът на мислене е "какво ново може да ни покаже група от Германия тук в САЩ - родината на суинга и рокенрола"... Така че България e някъде по средата между липсата на интерес и пренасищането. И явно печели подобни музиканти с непосредствените си реакции и музикалност :)
Та освен лудите танци с най-верния ми партньор - Кристина :D, приятните моменти лично за мен бяха: 1) будоарът за грим и прически, това кътче, където неусетно те преобразяват за една вечер (особено ако като мен рядко носиш грим и рокли и не отделяш часове за къдрене или изправяне на коса); и 2) контрабасистът, който дойде при мен след концерта и най-непринудено ме попита "Wanna dance?" :))) Oh, well... we danced, сигурно е излишно да го казвам.
Малко снимки от Creative Visual Solutions, Emilio Savov и tilllate.com, както и две снимки от photo booth на едно предишно парти, които просто са ми забавни. Хайде позволете ми малко суета този път... и когато танцувате, dance until you drop.
