Минава 1 ч... Прибирам се с too much blood in my alcohol system както обикновено напоследък (и не, това не е заради клишето "в Амстердам е така", а просто заради мои си неща). Отварям блога с очакване да видя обещания пост от Мила. Няма го. Тук минавам за малко в чат формат, за да кажа: Мила, с нетърпение чакам първия ти пост от Женева, пиши!
Отварям фейсбук и ме посреща следният въпрос от фен групата на Деян Донков: "Нека направим едно малко проучване: Театър vs. Кино? Кое от двете и защо?". Така. Когато пиша каквото и да е, дори коментар към близък приятел, го премислям дълго и внимателно. Този път изстрелвам цял абзац на един дъх. Просто ме хващат в момент, когато се прибирам от театър. Първият ми театър, даже първото ми културно преживяване от такъв тип тук - дори на кино не съм ходила още, колкото и странно да звучи. Хората, които ме познават и знаят колко често ходя на театър в България, сигурно разбират как се вълнувам сега. Но да се върна на отговора - написах: "винаги театър :) защото е истински, случва се на момента и създава връзка между актьор и публика, която не може да се сравни с нищо от киното :)))" .
Гледах "Секс, наркотици и рокендрол", любима пиеса, в трети вариант - след Андрей Баташов и Ивайло Христов този път в лицето на аматьор, български студент в Холандия, само с 3 години по-голям от мен. Тук мога да отворя скоба и да кажа, че е син на писателя Владо Даверов, сценарист на филма "Вчера". Но това няма никакво значение. Няма значение и че момчето не е шлифован актьор. Има значение само това, че беше ИСТИНСКО. С целия си вулгаризъм и болезнена прямота тази пиеса звучи наистина мъжки. Но не заради секса, наркотиците и рокендрола. Заради това, че казва нещата в очите, смело, откровено. Мисля, че все по-рядко общувам с хора, които могат да се държат така, наистина мъжки. По-скоро е обратното... Така че е яко, когато ми се случва, пък било то и в света на една пиеса. Затова театър, винаги театър.
