След дълго, почти срамно, отсъствие от блога, за което искам да се извиня на Мила и на стотиците ни горещи почитатели, които сигурно всеки ден жадно проверяват страницата, ето ме отново :) Това е пост, който обещах да напиша още през ноември, но отложих първо заради изпитите, а после заради коледната ваканция у дома, която се състоя предимно от спане, ядене и тотално размазване, изключващо всякаква умствена дейност.
Странно или не, въпросната случка е вторият ми най-голям повод за гордост, откакто съм в Холандия. Първият беше денят на пристигането ми, най-стресовият в крехкия ми досегашен живот. Пристигах в абсолютно непознат, голям град, който никога не бях посещавала. В рамките на деня трябваше да стигна от летището до центъра, от центъра до агенцията по настаняване, от нея до общежитието и за финал - от него отново до центъра, където се провеждаше Introduction за чуждестранни студенти. Тези точки, разбира се, бяха разпръснати по четирите краища на картата. За да е още по-забавно, се прибавиха закъснял полет, скъсан куфар и проливен дъжд. Накрая все пак успях да свърша ВСИЧКО и вечерта умрях горда и щастлива в новото си легло.
Вторият повод за гордост е свързан с концерта на една от най-любимите ми групи - The Kills. Разбрах, че ще идват в Амстердам още през лятото, но няколко месеца отлагах купуването на билет. Търсех си компания, почти навих един германец да дойде с мен, но докато той се чудеше, билетите свършиха. Междувременно открих две момичета, и то българки, които също искаха да отидат. И такааа, решихме, че ще си купим билети на черно. Това може би звучи много забавно и вълнуващо, но е заблуда. Билетите са хартиени, а не електронни, и се предават на ръка от хора, пуснали обява, че продават. Открихме такъв човек и аз трябваше да се свържа с него, защото другите момичета работеха и бяха заети. Имаше два изключително напрягащи за мен телефонни разговора, в които пелтечех на някакъв индиански английски. За човека разбрах, че се казва Ричард (или Рихард, никога не можеш да си сигурен със смотаното им холандско произношение). По гласа му не можах да определя колко точно подозрителен е, дали има криминално досие и дали иска да ме отвлече и да продаде органите ми някъде... Първоначално беше доста сговорчив, на всичко отговаряше с "Yes, no problem", докато не стана дума за срещата. Аз умишлено му предложих среща на възможно най-оживеното място в града, което би затруднило всякакви набези, на което той твърдо ми отговори: "No, you should come and get the tickets from my place"... Значи, това е моментът, когато пак започнах натрапчиво да си мисля за продаване на органи... Оказа се, че с момичетата нямаме друг вариант да се сдобием с билети, и реших, че все пак, ще отида. Първият адрес, който ми каза Рихард, беше в северната част на Амстердам, която реално е извън града, до нея се стига с ферибот... :D После ми каза втори адрес, на апартамента му в югоизточната част, която е максимално отдалечена от моето общежитие, горе-долу по най-дългия диагонал на картата. Тръгнах с колелото по абсолютно непознати улици към абсолютно непознат квартал. За обикновен човек, това може и да е приятно, вълнуващо, откривателско. За човек, който не обича да се скита дори по улиците на родната си София, а още по-малко в безумния натоварен трафик на Амстердам, е меко казано стресиращо... Не знам колко пъти спирах, гледах картата, питах непознати за посоката - отне ми около час и половина. Усещайки се съвсем близо до целта, проведох и няколко интелигентни телефонни разговора с Рихард, състоящи се от неговите въпроси "Виждаш ли белия автобус до бензиностанцията? А сега? А сега? Чакай, виждаш ли бензиностанция?". Накрая все пак СТИГНАХ, взех билетите и ОЦЕЛЯХ. Никой не ме отвлече, изнасили или ограби. Рихард се оказа странен образ, но в рамките на допустимото. Може би по-скоро аз бях с налудничав вид - разрошена, изплезила език и неадекватна. Както и да е, успях и бях много, много горда от себе си!
