Fake tales of Paris and Amsterdam: септември 2013

Тъй като съдбата захвърли за малко Мила в Барселона миналата седмица, хрумна ми, че може аз да започна, а тя да довърши някакъв разказ с впечатления и снимки (ако се вдъхнови и има време, разбира се).

Минахме през Барселона на връщане от фестивала в Беникасим и останахме няколко дни. Бях ходила преди и сега пак се затвърди впечатлението - НЕ на шумните туристически места и тълпите от хора, ДА на вечния, красив, стар град. С безбройните му тесни улички, с претрупаните от зеленина балкони, с малките съкровища, които ти намигат от някоя стена или кофа за боклук. Въпреки че преди бях за по-дълго и в Барселона, и в Мадрид, този път усетих по-силно безметежния дух, седях по повече стълби и площадчета, пих повече сангрия, шлях се повече (e, може би съм била и по-влюбена)... Това е истинската Барселона. Без препускане по музеи, без редене по опашки и без отмятане на забележителности по списък... И дори веднъж да си я видял така, задължително трябва да се върнеш, за да почувстваш и безгрижието ѝ.

Миналата година по това време написах пост, в който си пожелах нещо. Е, сбъдна се. Arctic Monkeys seen live - check :))) Имам си мъж, който сбъдва мечти. И благодарение на него посрещнах своя четвърт век в южна Испания с четири момчета от Шефилд. И още доста любими групи и изпълнители...

Да почна от самолета - адски нетипичен (и впечатляващ) подбор на музика преди излитането в и без това странното време 04:20 сутринта (всъщност за първи път ми пускат музика в самолет). Molly Nilsson с Hey Moon - в нискотарифна (испанска!) авиокомпания. Бяхме на концерта й в София февруари - космически наистина, но мнооого камерен - музика, която не очакваш да чуеш на обществено място. После Radiohead с No Surprises. Понякога наистина не е лошо да ти спестяват някои изненади.

За Benicassim - ако трябва да го опиша с една дума, ще е "горещо". Ама много горещо. Фестивалът се провежда в малко курортно градче на брега на Средиземно море, близо до Валенсия. Слънцето е адски силно, въздухът - адски влажен. 80% от посетителите са англичани, които пристигат бели и си тръгват червени, докато испанците им се смеят полу-подигравателно, полу-съжалително. И аз отнесох доста такива погледи, мажейки се параноично с фактор 50+.

Другото, с което трудно се свиква, са вече споменатите 80%. Имах чувството, че съм попаднала в някакъв летен лагер за английски тийнейджъри, дошли за да се напият, напушат и да оставят кочина след себе си. Още на първия ден в къмпинга се познава коя палатка от коя държава е по височината на купчината боклук пред нея... И въобще е странно, че за разлика от други фестивали, където публиката е шарена и има хора от цял свят, на FIB имаше масово англичани, малко испанци, по няколко плахи двойки руснаци, французи и ние - двама българи.

Като се свикне с тези дразнители, те очакват вълшебен плаж, портокалов сок на корем (това е The Orange Tree Coast) и мнооого музика. Снимки от концертите нямам, нито ще се опитвам да пиша някакъв разказ по спомени, но highlights поне за мен бяха: La Roux, Hanni El Khatib, Miles Kane, Kaiser Chiefs, Jake Bugg, BRMC... за The Killers и Arctic Monkeys май е излишно да казвам. Просто чуйте, чуйте, ЧУЙТЕ новия албум (AM)... Arabella и всички останали - takes a sip of your soul and it sounds like... Текстове ли са, китари ли са, чудо ли е.