Чао, 2013

Мила, която през последните месеци изчезна от блога, ми е обещала, че ще навакса с постовете до края на годината. Смятам последната дума да е нейна. А моите последни (за 2013) пиша днес, понеже от доста време изпитвам нужда. Поглед назад, последно помахване, равносметка, "ОТЧЕТ като категориална и основна работна единица", както би казал министърът на младежта и спорта, Мариана Георгиева, това чудо на лингвистиката. 2013 не беше от най-лесните ми години и честно казано, нямам търпение да я изпратя. 

Най-страшното нещо в живота ми се случи през 2013. Нали знаете тези новини от типа "спасители издирват изчезнали младежи в еди-коя си планина"? През пролетта имах шанса и аз така, почти да вляза в новините. Въпреки двама родители планинари и десетки изкачени върхове в много по-опасните Рила и Пирин, успях да се изгубя със Стефан в Родопите. Място любимо, познато, но вече съм сигурна - омагьосано. Не по наша вина, а благодарение на пореден административен абсурд в милата ни родина - местно туристическо дружество, което препоръчва екопътека, която не е довършена и не е поддържана 4-5 години. Но табелките, указващи посоката, както и маркировката по дърветата, не са свалени поради нечие безхаберие или немарливост... и те водят високо и по-високо в един от най-непристъпните каньони в България (предимно сипеи и скали). Да изброя какво ми се случи за първи път: да прекараме 15 часа на крак в планина (последните 5 на тъмно, без вода и без храна); да видим пресни ъъм, екскременти на мечка, както и бърлога на мечка (за щастие празна); да звъним на 112; да чуем по телефона как дежурен в близка хижа ни реже с ехидно "какво, хеликоптер ли да ви пратя в тоя час?"; да ни намери вече по тъмно група от планинската служба, полицията И пожарната; ОТНОВО да се изгубим вече заедно с тях и с фенери; да газим до кръста в леденостудена река, за да стигнем до брод; да се возим в пожарникарска кола, увити с одеяла, малко след полунощ. Да, и на мен ми звучи нереално... Цялата работа си имаше и 2 плюса: един личен - няма друго преживяване, което може да те сближи повече с даден човек; и един обществен - месец по-късно на сайта на общината се появи съобщение - "Туристическата пътека ... е проходима само до ... Преминаването през трасето ... е рисковано и не се препоръчва. Предстоят ремонтни дейности."

През 2013 за първи път бях и в командировка. Няколко открития: през юни морето все още изглежда носталгично по миналото лято; не е забавно да си сам в командировка, дори и на морето; брюкселските чиновници от ЕК не са чак такива сухари и умеят да се забавляват по-добре от българските си колеги, убедих се лично.

През 2013 също така поставих личен рекорд по разболявания и отново доста неща ми се случиха за първи път: първо прекарване на Великден в спешна помощ на ВМА, първо вадене на нерви от зъб (почти без упойка), първо възпаление на ухо, и съвсем наскоро - първата ми пневмония, която продължи почти 2 месеца и завърши с физиотерапия. Всичко хубаво се случва през есента, нали? Просто любимият ми сезон, честна дума.

През 2013 за първи път ми се наложи да търся квартира в София. За човек, който като мен е роден тук, това си е стрес. Imot.bg калява нервите дори повече от jobs.bg. За първи път ми се случи да се нанеса и изнеса от квартира в рамките на 24 часа, след открита стена с мухъл зад един гардероб, както и след платени наем и депозит... После повторно търсене.

През 2013 ми се случиха и много ценни неща. За първи път създадох дом с любим човек... и уверявам ви, няма нищо по-хубаво, вълнуващо и в същото време успокояващо. Въпреки всички трудни моменти, всички болести, всички дразнители... Тези дни накупих подаръци, украсихме елхата, утре ще правя коледни сладки... и просто вече искам да кажа чао на 2013 и всичко лошо. А за следващата година да си пожелая повече здраве, по-спокоен сън, по-малко нерви и драми, повече воля и вдъхновение. И стига вече сме отброявали години, уморително е.

 

Обяснение в любов в 12 точки

Първо да кажа. Това не е обяснение към някого. Може би към един текстописец. Ето какво казват за него - Turner is frequently hailed as the most brilliant lyricist of his generation - the heir to Dylan, Lennon or Cohen - and it is certainly true that he is careful with words (ако ви се чете). 

И още - He says Gabriel Garcia Marquez's magical realism has influenced some of the material on AM. The album's fourth track, Arabella, has a surrealist quality akin to Lucy in the sky with diamonds.

Наистина ли, Алекс? Магически реализъм и Маркес? Кой е следващият - Кортасар? Селинджър? Може би за някой следващ албум... Дотогава - този. До изтъркване на грамофонната плоча в главата ми. 

1. The nights were mainly made for saying things that you can't say tomorrow day...

2. Keep imagining meeting, wished away entire lifetimes,
    Unfair we're not somewhere misbehaving for days

3. Some out of tune guitar, soundtrack to disaster

4. When she needs to shelter from reality, she takes a dip in my daydreams... (кой пише така, бе?! кой, по дяволите, пише така?!)

5. ...hit the road and leave me listening to The Stones "2000 light years from home"...

6. It's not like I'm falling in love, I just want you to do me no good
   And you look like you could...

7. Then out of nowhere somebody comes and hits you with an "ooh la la la la"...

8. In my heart there's that hotel suite and you lived there so long...

9. Why'd you only call me when you're high?

10. Forever isn't for everyone,
      Is forever for you?

11. When you know who's calling, even though the number is blocked...

12. I wanna be your vacuum cleaner... - с такава начална фраза това е най-смехотворното, по детски наивно, но и най-трогателно обяснение в любов... Което, между другото, присъства в учебници по английски в UK, съвсем заслужено и благодарение на John Cooper Clarke.

"I don't really know how to write about anything else... I wouldn't want to, either. I think the best songs are love songs really, arent't they?" 

Barcelona

Тъй като съдбата захвърли за малко Мила в Барселона миналата седмица, хрумна ми, че може аз да започна, а тя да довърши някакъв разказ с впечатления и снимки (ако се вдъхнови и има време, разбира се).

Минахме през Барселона на връщане от фестивала в Беникасим и останахме няколко дни. Бях ходила преди и сега пак се затвърди впечатлението - НЕ на шумните туристически места и тълпите от хора, ДА на вечния, красив, стар град. С безбройните му тесни улички, с претрупаните от зеленина балкони, с малките съкровища, които ти намигат от някоя стена или кофа за боклук. Въпреки че преди бях за по-дълго и в Барселона, и в Мадрид, този път усетих по-силно безметежния дух, седях по повече стълби и площадчета, пих повече сангрия, шлях се повече (e, може би съм била и по-влюбена)... Това е истинската Барселона. Без препускане по музеи, без редене по опашки и без отмятане на забележителности по списък... И дори веднъж да си я видял така, задължително трябва да се върнеш, за да почувстваш и безгрижието ѝ. 

  

Benicassim

Миналата година по това време написах пост, в който си пожелах нещо. Е, сбъдна се. Arctic Monkeys seen live - check :))) Имам си мъж, който сбъдва мечти. И благодарение на него посрещнах своя четвърт век в южна Испания с четири момчета от Шефилд. И още доста любими групи и изпълнители...

Да почна от самолета - адски нетипичен (и впечатляващ) подбор на музика преди излитането в и без това странното време 04:20 сутринта (всъщност за първи път ми пускат музика в самолет). Molly Nilsson с Hey Moon - в нискотарифна (испанска!) авиокомпания. Бяхме на концерта й в София февруари - космически наистина, но мнооого камерен - музика, която не очакваш да чуеш на обществено място. После Radiohead с No Surprises. Понякога наистина не е лошо да ти спестяват някои изненади.

За Benicassim - ако трябва да го опиша с една дума, ще е "горещо". Ама много горещо. Фестивалът се провежда в малко курортно градче на брега на Средиземно море, близо до Валенсия. Слънцето е адски силно, въздухът - адски влажен. 80% от посетителите са англичани, които пристигат бели и си тръгват червени, докато испанците им се смеят полу-подигравателно, полу-съжалително. И аз отнесох доста такива погледи, мажейки се параноично с фактор 50+. 

Другото, с което трудно се свиква, са вече споменатите 80%. Имах чувството, че съм попаднала в някакъв летен лагер за английски тийнейджъри, дошли за да се напият, напушат и да оставят кочина след себе си. Още на първия ден в къмпинга се познава коя палатка от коя държава е по височината на купчината боклук пред нея... И въобще е странно, че за разлика от други фестивали, където публиката е шарена и има хора от цял свят, на FIB имаше масово англичани, малко испанци, по няколко плахи двойки руснаци, французи и ние - двама българи.

Като се свикне с тези дразнители, те очакват вълшебен плаж, портокалов сок на корем (това е The Orange Tree Coast) и мнооого музика. Снимки от концертите нямам, нито ще се опитвам да пиша някакъв разказ по спомени, но highlights поне за мен бяха: La Roux, Hanni El Khatib, Miles Kane, Kaiser Chiefs, Jake Bugg, BRMC... за The Killers и Arctic Monkeys май е излишно да казвам. Просто чуйте, чуйте, ЧУЙТЕ новия албум (AM)... Arabella и всички останали - takes a sip of your soul and it sounds like... Текстове ли са, китари ли са, чудо ли е.

Ето все пак едно видео от фестивала, никак не беше лошо да се припява точно тази песен от толкова много гърла :)



Ето и малко снимки:

Sometimes we dance until we drop

Да танцуваш така, сякаш никой не те гледа, да се забавляваш до припадък, докато те държат краката, докато станеш вир-вода... Това е много лесно на думи и много трудно за постигане, поне за мен. Въобще, познавам малко хора, които се отпускат толкова бързо и лесно. На мен през тази година това ми се случи 2 пъти. 

Първият път беше на откриването на Maze с концерт на Kottarashky, който, сигурна съм, е някакво извънземно същество, правещо извънземна музика... Музика, караща те да се забравиш и изгубиш в някакъв... леко подозрителен транс :) След този концерт се чувствах толкова жива и пълна с енергия, въпреки цялото скачане, поклащане и люшкане, че чак ми беше нереално.

Вторият път беше на съвсем различен концерт - далеч от първичните ритми на Kottarashky, под звуците на доста по-лъскавия, закачлив и кокетен суинг. Няма да пиша излияние в телешки възторг за суинга, защото читателите на блога, които ме познават, може би вече са чували такова. Разликата този път - не беше поредното парти, а концерт на една от нааай-добрите съвременни суинг групи, Ray Collins' Hot-Club - много любими и много чакани. И понеже блогът е и за Париж, ето какво пеят те за него:

Bye bye Paris, don't change one little thing

You got style, you got class, you are wild, you got jazz, you got swing       

...

They call Paris the city of love, the right place for romance

But I found out that first of all Paris is a place to dance!

Дали е така - Мила да каже :) Аз мога да кажа, че тези хора заразиха всички в залата и я превърнаха в един малък Париж от 50-те. Накрая самите те останаха удивени от публиката и атмосферата, от реакциите и факта, че всички знаеха текстовете и пееха с тях... и не на последно място - от красивите момичета :) Четох и интервю, в което бяха направили много любопитно сравнение с публиката в Западна Европа, която често е апатична и считаща се за too cool, за да танцува, както и с публиката в САЩ, която е твърде високомерна и начинът на мислене е "какво ново може да ни покаже група от Германия тук в САЩ - родината на суинга и рокенрола"... Така че България e някъде по средата между липсата на интерес и пренасищането. И явно печели подобни музиканти с непосредствените си реакции и музикалност :) 

Та освен лудите танци с най-верния ми партньор - Кристина :D, приятните моменти лично за мен бяха: 1) будоарът за грим и прически, това кътче, където неусетно те преобразяват за една вечер (особено ако като мен рядко носиш грим и рокли и не отделяш часове за къдрене или изправяне на коса); и 2) контрабасистът, който дойде при мен след концерта и най-непринудено ме попита "Wanna dance?" :))) Oh, well... we danced, сигурно е излишно да го казвам. 

Малко снимки от Creative Visual Solutions, Emilio Savov и tilllate.com, както и две снимки от photo booth на едно предишно парти, които просто са ми забавни. Хайде позволете ми малко суета този път... и когато танцувате, dance until you drop.

     

     

Очилата на татко ми

Като бях дете имахме Москвич. Никак не го харесвах - от гумената миризма вътре до оранжевия му цвят. "Защо е такъв... защо не е червен? Черен? Сребрист???" Баща ми имаше разни теории по въпроса, свързани с видимостта на пътя и т.н. Майка ми, въпреки философската си натура, по този въпрос нямаше теории, тя имаше Отговора - Москвичът е от дядо ти. Не разбирах каква е връзката между дядо ми и оранжевия цвят, не разбирах каква е стойността на един Москвич, придобит през 80-те, не разбирах и не ме интересуваха ни най-малко и останалите варианти. Не ме кефеше и това е. 

И все пак имаше магия в тази кола. Магично беше, когато караме към морето, например. Или когато минаваме през Шипка през зимата, и всичко е като илюстрациите в книгите ми с приказки... Тримата - аз, майка ми и баща ми. 

През последните седмици обаче мисля за един друг вълшебен предмет, скрит в оранжевата утроба на тази кола - а именно слънчевите очила на татко ми. С черна, типично хипарска рамка и жълти градирани лещи, слагаше ги, когато слънцето беше прекалено силно. Сбърчваше нос и без да ме поглежда ми казваше "Подай ми очилата, Миле", или ако на пасажерската седалка бе майка, ѝ казваше: "Ако обичаш подай ми очилата, Даре" или "Би ли ми подала очилата" - не знам защо споменавам тази разлика... в главата ми е някак важна. Всичките ми приятели смятат, че идеализирам любовта между родителите ми до някакви болни измерения... както и да е. 

(Не идеализирам. Съвършена е, точка.)

Като дете често се опитвах и аз да нося тези очила, но рамката беше толкова голяма, че просто не се задържаше на главата ми. И все пак с голямо старание, с ръчички зад ушите си, ги носех - докато ми умалеят ръцете или докато баща ми си ги поиска. Обичах как се вижда през тях, обичах и факта, че са на баща ми - или по-скоро ме кефеше идеята, че баща ми притежава нещо толкова готино. Исках да ги носи непрекъснато. Вижте баща ми колко е badass, един вид!

Последните няколко години носих класическия wayfarer на RayBan - с черни рамки и тъмнозелени стъкла. Но тази година се сдобих с нови, не за 120 а за 10 евро. Пробвах сигурно 50 чифта. And then, a moment full of harmony... Намерих перфектните очила. С рамката от 70-те. С жълтите стъкла. Градирани. Покриваха 60% от лицето ми. Това бяха очилата на баща ми, само дето тези бяха точния размер. 

Във влака обратно до Братислава ги носех, въпреки че времето беше сиво и мрачно. Представях си един фрагмент с татко ми. Смесвайки реалност и фантазия, го виждам, двадесетгодишен, кара някаква готина кола (Москвич най-вероятно). Носи единствения си чифт blue jeans. Носи очилата ми. Естествено, слуша Deep Purple. Или може би слуша Doors (в колата, когато е сам, понеже майка ми не си пада по Джим Морисън). Как е стояло положението с касетофон в колата, когато баща ми е бил на 20? Няма никакво значение. Знам само, че е будувал не една и две нощи, за да запише песните, когато са ги пускали нелегално по радиото. Фантазирам, че ги е слушал и в тази измислена кола - и то ги е слушал много, много силно. Представям си, че е горещо лято, че ръкавите на ризата му са навити, че прозорците са отворени, че вятърът му роши косите. За музиката ще се спра на Deep Purple, защото сме ги слушали двамата, сами, на път. Не в Москвича, но това е подробност.

Днес искам много неща да кажа на татко ми. Искам да му кажа, днес те разбирам напълно. Прав беше. За мъжете, за приятелите, за важните и маловажните неща. За всичко беше прав. А за МУЗИКАТА - нямам думи колко беше прав за музиката.

the call

No matter of what background, skill, competence, etc. I acquire, I'll never cease feeling incompetent in France.

I hated reading "Vous pouvez appeler lundi 3 juin vers 15 heures pour votre entretien téléphonique." at 14h today. Let's see - a perfectly annoying combination of a formal e-mail in French, asking me to make a formal call. To a person I don't know. In French. But didn't you read my e-mail? I told you I'm coming back to Paris. I asked you to give me an appointment so I can visit you. They pay you to do this job, so read my e-mail carefully, ok? I even made the effort to send it while on sort of vacation, so you too, please make an effort. Salope.

Ah shit. I need to call. Of course stage fright isn't my only problem - I have 2 euro credit left in my mobile... Where is my credit card, I need to recharge my phone, quick quick quick! Let's take a moment to swear at myself for making calls when in roaming last week. Let's also swear at Ryanair for making me gut my bag, swear at myself (again) for not putting away my luggage, swear at my apartment, flat mate, swear at this country, at this life. 

Fuck it all. Should have stayed in Sofia. No, Plovdiv. How about Belgrade? Yeeees, always Belgrade. No, no no, should've gone to Varna - sun, sea and stuff. Or maybe some island. Croatia, that's it! What was I doing? Where the hell is my card?

Of course I found it on time. Like always. Of course I made the call. 

"Ah yes, I see your file - you're calling to make an appointment?"

"Well no in fact I'm calling for a... a... interview, I mean, appointment, the thing you told me, interview by phone." 

"Ah... yes. Can you visit us tomorrow at 16h?" 

"But I'm calling for the interview by phone. Now is supposed to be my appointment, not tomorrow" 

"You're running late?" 

"No. In fact, there were the e-mails, and in your last one... Well, what I'm trying to say is that you told me to do it by phone." 

"Ah no no. I meant you need to call us to make an appointment. Come tomorrow at 16h."

...
2:02 минути.

Осмомартенски?

Тази година май пропуснах да напиша феминистки пост по случай 8-ми март.

Някак си много неща ми се въртяха в главата. Много сериозно щеше да стане. Не водим блог за политика (за щастие), нито за еротика (за жалост). Исках да напиша нещо интересно, и предизвикателно, и много, много, много женско. Не се и опитах. Просто реших, че няма да се получи. Реших, че ми стигат силите да изразявам мислите и желанията си само пред любовника си. Да му показвам вдъхновено Естер Перел или Шийла Кели и да се чувствам very amoureuse и в него, и в себе си. Реших, че това е прекалено за блога.

Но днес ми попадна нещо, което ми помага да изразя мислите си. Неочаквано, докато с погнуса преглеждах книгите втора ръка в една от книжарниците на Сен Мишел. Реших да разгледам и картичките, и тогава я видях. Нея.

Jane dans la crème, 1993 Moebius-Stardom

Игрива, "Jane dans la crème"... Какъв ти крем. Не мога да откъсна очи от тази червена пещера. И много, много ми харесва. Защото Jane изглежда невероятно щастлива.

A Belgian tale

Още щом разгледах снимките на Мила от Брюксел, ми хрумна да направя продължение и да разкажа как изглеждаше Белгия през моите очи. Защо се забавих с 3 месеца? Може би защото позагубих свежестта на впечатленията - ходенето ми там беше миналата пролет. Може би защото ми е неловко да пиша сега, когато вече съм далече от Амстердам, и живея в съвсем друга реалност. А може би защото през последните месеци се изкушавах да разказвам повече за лични неща, за моите си радост и щастие. Но и за тях трудно бих намерила думи, дали от неумение, дали от суеверие, дали от онова скъперничество, което те обзема, когато изживяваш нещо хубаво. Спомних си едно интервю с Наташа Кан, в което тя обясняваше защо пише толкова тъжни песни:

"In our culture, there's an emphasis on being down, dark and fucked up. So when there's unabashed joy, that's embarrassing for people; it's too much, or it's not cool."

 

Жалко, но факт. Може би заради това се пише и споделя повече, когато човек е тъжен. И по-малко, когато е щастлив. Сега за Белгия...

 

Това, което успях да опозная от нея, беше Антверпен. Град на Рубенс и Ван Дайк. На приказно красива архитектура и изящни сгради (в такива градове ми се иска Руси да изникне отнякъде и да почне надълго и нашироко да ми обяснява кое какъв стил е).

 

 

Според една от легендите (и според Wikipedia, която сега ми помага да я преразкажа :D) името на града е свързано с митичен великан, живял на брега на реката, минаваща през града. Той събирал такса от хората, пресичащи реката, а на отказващите да платят, отсичал едната ръка и я хвърлял във водата. Докато не се появил един герой, който го убил и направил същото с ръката на великана. Така Антверпен идва от нидерландското "hand werpen" - хвърляне на ръка (само милите фламандци могат да кръстят град на такъв романтичен, хуманен и симпатичен обичай)... Та оттам и присъствието на отрязани ръце във формата на скулптури и фонтани из града :D

 

 

И за да не останете само с това зловещо впечатление, преминавам към първото от трите ми любими, и по мое мнение най-хубави, белгийски неща - Шоколада. Имахме късмета да влезем в истинска работилница за шоколад (преди дом на благородник и сега запазила позлатените тавани, огледала и полилеи). Там опитахме най-божествените бонбони, видяхме рокля от шоколад, създадена за Мис Белгия и целунахме една шоколадова жаба, която така и не се превърна в принц, но при толкова шоколад за какво ни е принц...

 

 

Второто ми любимо белгийско нещо е Бирата. Свикнали с воднистите Amstel и Heineken в Холандия, St. Bernardus и De Koninck ни се сториха най-вкусното и опияняващо нещо на света. И то в бар, където имаше над 100 вида бира, а един симпатичен белгийски чичо ни посвири на китара. Съжалявам за размазаните снимки, но нужно ли е да обяснявам защо са такива... :D

 

 

И третото любимо белгийско нещо... не, не са известните фламандски пържени картофи с майонеза - оказа се, че тях ги правят по-добре в Амстердам. Третото нещо са Гофретите. Оооо, гофретите... Подобни неща ме карат да се радвам, че никога не съм брояла калории :)))

 

 

Хареса ми този град, хареса ми как лесно те пренася в друго време и друга епоха...

 

 

Хареса ми и непринудената атмосфера, която ми напомни за Амстердам... все пак не навсякъде можеш да видиш такова колело :)